ГЛОБЪЛГАРИЗАЦИЯТА

            Глобализация на България или българизация на глобалността - което и да изберем, все ще ни доведе до грозното и тъжно словосъчетание в заглавието на тези редове.

            Малко са местата по света, където суверенността /още не говорим за суверенитета/ на отделната личност и на човешките взаимоотношения се потъпква с такава мазохистична страст, както в България.
Суверенност не означава просто независимост. Понятието произлиза от думата “souvereign” - господар, владетел, управник, този които създава, налага и споделя правилата на общежитието. Това е стара, романтична дума, която вече рядко се използува дори в английскоговорящите страни. Заместена е от други думи - master, owner, proprietor, employer, paymaster, boss. По реда на изброяването им - майстор, собственик или разпореждащ се със собственост, наемащ хора за работа, плащач, началство. Историческите корени на това смислово изместване са ясни - буржоазните и промишлените революции в западните общества, които, в крайна сметка, довеждат до някаква всеобща анонимност.

        Собствеността, като придатък на личността и семейството /да не забравяме, че “икономика” е гръцка дума и означава “управление на домашното стопанство”/ бива заместена от безличната, а днес вече виртуална, собственост на борсовите спекулации. Именно поради това днес господарят е “master”, понятие, с което означаваме също така - главно копче, шалтер за пускане и спиране на част от някаква система.
Господарят днес е “boss” - шеф, първокачествен, отговарящ за нещо, разпоредител със средства и власт, ръководител на политическа партия. Като глагол може да означава - украсявам, но също така изпортвам, оплесквам, а като съществително - купол, орнамент, грешка, бъркотия, каша. На английски “to BOSS someone” се превежда буквално - да разтакаваш някого. Ето защо английскоговорящите хора не знаят какво означава да си “господар” на себе си. Те казват “I am a free agent” - аз съм свободен деятел, представител, пълномощник, посредник на самия себе си. В този индивидуализъм се крие ключа към успехите на предприемаческия дух, който направи от западните общества това, което са в момента.
Индивидуализмът - предприемач срещу суверена - стопанин и господар. Дали пък това не е същинския сблъсък между запада и изтока? Между глобализма и фундаментализма. Между Америка, Европа и Азия.
Идва ред и на познатия от телевизията въпрос: Къде сме ние? Въпрос, които поднася на хората, седящи пред телевизора, неочаквани или очаквани отговори - все едно. Иначе казано - въпрос, чиито отговор няма значение за широката българска публика. Защото е преждевременен, неуместен и в повечето случаи - реторичен. Ние си знаем хала, тоест къде сме.

           Истинският въпрос, който отдавна трябваше да излезе от дебелите книги на специалистите и да се зададе с пълна сила чрез масмедиите звучи така: що за хора сме ние, българите, откъде идваме и накъде отиваме? Но това не е по силите на нашата политическата класа.

         Без да задълбаваме излишно в народопсихологията - има един характерен и безпорен факт. Управниците на България нямаха и нямат никакво намерение да питат народа си за каквото и да било. А и народът отдавна не вярва, че това някога ще стане. Ето, това е лицето на последната държава-член на ЕС. Последна по всичко.
Гражданското общество у нас не се състоя и по всяка вероятност няма да се състои. Опитите на политолози, пишман интелектуалци, цигански лидери и други широкоспектърни алабалисти да се самопредставят за гражданско общество свършват точно в мига, в който секнат хилавите парични потоци, идещи отвън.
Колкото и дилетантски да звучи за учените глави, тук ще кажа, че първата същинска проява на гражданското общество у нас е протеста срещу акциза върху домашната ракия. Показателни за това са опитите да бъде принизен до битовизъм - с изрази като "ракийката" и с показване по телевизията на казани, които били сертифицирани по евростандартите. По-точно - на само един казан, който бе показан няколко пъти по няколко телевизии.

         Проблемът с ракията, не е битов, а напротив - дълбоко същностен за това, което става у нас през последните години. В него ясно се оглежда всичко, което се случи на хората през този период. Тук, като в кристална топка, можем да видим не само отминалите неволи на извечния наш Андрешко, но да гадаем неговото бъдеще като интегрирана евростатистическа единица.

        Да започнем с икономическите и фискалните аспекти. От целия бълвоч, който се изсипа по медиите, станаха ясни няколко безспорни факта.

          Първо - акцизът, ако въобще бъде събран, е без значение за бюджета.

          Второ - твърдението, че управниците са го въвели точно така и в такъв размер заради всеобщия ни стремеж да живеем по европейските правила е нагла лъжа. В цяла Европа производството на домашни продукти, включително на алкохолни такива, се поощрява заради екологичната им чистота. Те свободно излизат и на пазара, при това на бутикови цени. Единствения роден продукт,който защитиха нашите законодатели, е уникалното българско сутеньорство със запазената марка "Ванко 1". По този начин нашето домашно производство ществува из континента под формата на домашни помощници, които повдигат ерекцията на Стара Европа.

      Трето - стана ясно,че размерът на акциза е определен по ясна формула. Целта е - тези, които досега си позволяваха да налеят до 30 литра, да не говорим за по-смелите, да забравят мъките над лозенцето и да отидат до магазина на среща с "меката топлина, направена с майсторлък". В резултат на тази среща да се събудят на другата сутрин с болна глава и да си кажат: " А бе, за какво ми е на баир лозе. Що не си продам гроздето,че и лозето на тези майстори?"

          Хубава схема, но няма да проработи. Тези, които са я измислили, докато са били на лов с джиповете на едни хора, да вземат да прочетат Иван Хаджийски. Ако нямат афинитет към дебелите книги, което е почти сигурно, да си спомнят знаменития лаф на Петко Бочаров: "Да, ама не!". В устата на народа той звучи така: "Да на Европата, ама не на акциза!". Бедна им е фантазията какво се върти в главата на евроинтегрирания българин. Вече започна неистовото търсене и реципрочното производство на малки, високоефективни казани за ракия. Обсъдиха се вариантите за изнасянето на домашната индустрия в съседна Гърция. И това е само началото...

       Нескончаемата игра на котка и мишка, на андрешковци и бирници, най-вероятно ще продължи до самия край на светлото бъдеще в ЕС. Колкото повече управниците се опитват да ни глобализират, толкова повече ние ще българизираме глобалността. Тук дори не става въпрос за пари. Бай ти Иван от населеното място Х се трепе цяла година, за да налее 30-40 кила "ракиика" и сто-двеста кила винце. Той от това по-богат не е станал и знае, че няма да стане. Единственото, което иска е да не стане по-беден, защото вече няма накъде.

           Но оттук нататък нашите управници вече навлизат в опасни води. Работата е там, че връзката между бай Иван и неговото лозенце е нещо твърде лично. На тази територия той сам си е господар и не признава нито майсторлъците на цар Киро, нито самочувствието на нашите алкохолни "индустриалци". Между впрочем те, последните - старите джипове да си бяха продали, щяха да вземат повече отколкото сега от износ. Тяхната "мека топлина,направена с майсторлък" не върви даже в Русия. Онзи безбрежен пазар, за който Илф и Петров някога написаха - "Водка става от всичко, стига да има достатъчно захар. Дори от табуретки. Нарича се "табуретовка".

          Уникалния нагон на българските "елити" постоянно да навлизат в личното пространство на отделния човек не датира от днес. Навремето бяха измислили "ергенския данък" с който се опитваха да се намушат под юрганите на хората. Добре, че бай Тошо накрая се сети да го отмени. Днешните му наследници се опитват да направят шведска тройка с бай Иван и неговата асма. Не стига това, ами водят със себе си и митничарите, който комай останаха на сухо след падането на границите и сега няма как да си довършат хотелите по морето. Това - като последен жест за онези куфарчета, които връзваха бюджета на многопартийната система. Вероятно по този начин се прокарва и социалната политика за окончателно справяне с безработицата сред тази жизненоважна за България прослойка.

        Каквото и да говорим - ракиеният казан се превръща в стратегическа точка от живота на евробългарина. Там си дават среща силите. От едната страна стои бай Иван, прегърбен от копане, но с блеснали очи, защото годината е плодородна, лозенцето хубаво се е изпекло и ракийката ще стане без грам захар.

      От другата страна могат да се видят различни представители на елита - там е Меглена Кунева със затворена, даже занитена глава, на която пише "Земеделие". Тя обяснява на татковия си адаш, че в акциза няма нищо лично. Просто такива са правилата в клуба на богатите, където и ние вече сме /макар и малък/ член.

       Кунева-Пръмова е заобиколена от митничари със спиртомери в ръце. Тя им казва нещо на английски, а те кой знае защо й отговарят на турски.
Малко встрани от групата Татяна Дончева, вместо да говори по телевизията, стои и мисли: "Дали пък да не го намалим този акциз? Ако тези граждани оправдаят доверието, можем да постигнем позитивен ефект, както стана при Ванко..."

        Най-отзад - група едри индустриалци от алкохолния бизнес раздават на народа мераклийско винце и страст на кристали,току що върнати от руската митница по вина на чудовищния диктатор Владимир Путин. Същите продукти са върнати и от много други страни, но там нещо може да се уреди по линията на нашето безспорно вече еврочленство...

     Такова е лицето на глобългаризацията. Достойно само за перата на Алеко и бай Йордан Радичков - вечна им памет. По тази причина спирам дотук...

P.S. С риск да стана досаден, бих искал да споделя една последна подробност. Забелязали ли сте, че няма ракиен казан, където някъде да не виси закачена брадва. Това е доста смущаващо, като се има предвид, че хората си идват с дръвцата - нацепени и подредени. Вероятно брадвата в пейзажа е просто допълнение. За Кунева, юпитата и други от английските гимназии, който поради заетост позабравиха българския - брадва на техния роден английски е "axe", а допълнение - "annex". У нас му викаме - анекс към договора. Също така обичаме да казваме "Думам ти дъще, сещай се снахо".
 

ГЛОБЪЛГАРИЗАЦИЯТА

ГЛАВНАТА СТРАНИЦА